Това е абсолютната ситуация.
Това на снимката е бул. Тотлебен, от ляво на снимката си представете Пирогов, а от дясно МО2.
Тези пичове на каруцата изглеждаха доста непълнолетни, но направо избиха рибата като минаха на червено.
Затова да живееш в България – това е велика игра!
Сложих още едно мое парче на звуковото облаче известно като SoundClound.
По моите скромни наблюдения всичко, което съм складирал по линията преди е затрито завинаги, например онлайн лейбъла stretching spaces. Добре, че моя твърд диск помни.
Последните няколко дена се забавлявам да слушам неща, които съм правил преди. Мисля тези, които стават и все още ми харесват, да ги преработя и да ги изстрелям в голямата мрежа.
Парчето, което ти представям сега се казва after trance. Нямам никаква идея как и защо съм го кръстил така.
С това парче nikcname ми каза, че е трябвало да се пусна на Евровизия. За съжаление това е нямало как да стане, тъй като аз съм щял да поискам за бек вокал Краси Аврамов, а той едва ли е щял да се навие.
Друго характерно за парчето, освен абсолютно измисленото име, е текста.
Както и името и в него няма много смисъл, освен депресията, която е залепена за всяка буква и лъха от всяка дума.
Like a Star from the ground
rising high to the sky
makes the people blind
and they…die
Разбира се, като всички забавни неща и фактите свързани с парчето са три.
Третият е най-забавният! Вокалните изпълнения в парчето са мои, а това мен много ме развеселява, надявам се и вас.
Приятно слушане!
ps. Пускам и нова рубрика в блога – МАМОМ – малко авторска музика от мен.
Днес ви питам с кого искате да се събуждате, чисто екранно, разбира се.
Напускането на БТВ от Бареков получи достойно медийно отражение, а сега на дневен ред кой ще седне в стола му.
Гласувайте за тези, които са ви най-симпатични. Ако съм ги пропуснал изберете други, а в коментарите посочете кой да седне на стола на Бареков (в БТВ).
[poll id=“26″]
Нека гласуването да започне сега!
Според мен bTV отдавна можеше да пусне такава анкета, но хайде, този път ще съм аз.
Нещо, което не съм споделял тук, е че след края на това великолепното лято възобнових музикалните си занимания. През последните 5 години активността ми в тази област изглеждаше минимална, от една страна заради завръщането ми към инструменталната и акустична музика, а от друга страна заради най-баналното обяснение – липса на време.
Това с липсата на време е дежурното обяснение мейд ин БГ, така че едва ли мога да прокарам този номер пред себе си.
Последните години оставят назад във времето един огромен куп от недовършени парчета, много безсънни нощи превърнати в един разпилян труд. Във файлово измерение, а и във времево нещата изглеждат така. През тези пет години не съм спирал да дълбая и да експериментирам със звук и най-вече с идеи, само през 2008-ма година съм бил далеч от творческия процес.
През 2007-ма година съм направил скромен напън, който още може да се чуе, но до ден днешен съм изумен от факта, че съм кръстил един от добрите си инструментални парчета – почти оздравял или almost healed. Заглавието е било работно и е останало така както много други вече плакаха…
След това прекрасно лято бях обзет от идеята да се освободя от всичката техника и инструменти, които съм събирал с годините, тъй като не вярвах повече да се занимавам отново. Повярвайте ми, това не е като карането на колело – забравя се.
Единствената причина, заради която не успях да трансформирам скромното ми домашно студио в някое по-хубаво колело за спускане, беше един много специален човек, всъщност толкова специален, че тя спи в момента на 2 метра от мен.
Нещо повече – след като ме спря да зачеркна една доста солидна част от своето минало, тя ми помогна да направя най-добрата връзка между миналото, настоящето и бъдещето. Как се случи това? Възобнових заниманията, което си личи по тъмните кръгове под очите и успях дори да обогатя колекцията си от музикални джаджи. Реших, че не трябва да избирам между класическата китара, електрическата, виртуалните синтезатори, ритъм машините и купищата ефекти. Понякога не трябва да правиш избор.
Ще използвам блога си като мини трибуна да публикувам музиката върху която се трудя. Ще качвам парчетата в SoundCloud – тарикатски сайт за разпространение и споделяне на музика, който видях при nname.
MySpace е тооолкова шарен, че направо е VIP.
Музиката ще се разпространява под Creative Commons, защото така ми харесва, а специфичните условия ще видите в SoundClound профила.
Днес споделям две парчета.
Заглавието на първото е Promise, няма някаква история зад това семпло име, може би по-скоро това беше първия напън и обещанието е към мен самия. Да се лъжеш сам е най-гадно, всеки знае.
Представлява спокойно и мелодично парче с характерен топъл, аналогов звук. Толкова топъл, че още пари.
Promise изпълнено от оркестър velqn
Второто парче се именува Tier – животно на немски език. Нямам представа какво толкова животинско може да има в него. Засега няма да споделям оригинала, а силно редактираната версия в реално време с помощта на PadKontrol-а. Всъщност преди малко спрях да въртя разни копчета и да натискам разни падове, така че резултата е обясним.
Tier изпълнено от оркестър velqn feat. двама цигани на тупани
Ще бъде 5 часа и 50 минути – време е за лягане, че слънчо скоро ще изгрее.
Този път имаме читателско включване в рубриката бегематично, където жени говорят за коли, мъже обсъждат прически, а децата правят преглед на алкохолни напитки.
Шегувам се, разбира се, в рубриката попадат емблематично български неща. Това може да е старoто радио VEF от блога на сви, гъбки срещу коли или просто две спрели каруци пред 3-то РПУ.
Всъщност като стана дума за каруци сигурно се чудите какво значи РКС?
Ето какво ми изпрати Георги Макараджийски – автор на снимките и текста.
Имаме три характерни за модерната ни действителност елемента – роми, каручка, Ес класа.
Локацията не е жълтите павета, но е в непосредствена близост и е друго емблематично за София место – Орлов мост.
И за да не е завършена картинката, каручката все пак е оборудвана с всичките задължителни аксесоари – светлоотразителен триъгълник и лепенка „забранено изпреварването отдясно” – всичко според ЕС стандартите.
Единственото нещо, което липсва на каручката, са зимните гуми с 8 мм грайфер.
Доказателство, че това наистина е Орлов Мост
Още една снимка бонус изпратена от Георги – Caruchka.
Безценно, но факт! По един или по друг начин все пак има предвижване.
Както пее известен български певец, важно е да има вземане-даване, а движението бе възпято преди него и от Jamiroquai.
Три пластмасови гребенчета в изрязана кутийка, на която пише, Бутилирано от Винпром Пещера.
Пластмасовият гребен издайнически се показва от задни джобове или вътрешни джобове на връхни дрехи. Само най-смелите го носят в преден джоб на ризата, така че върха да се подава. В късният комунизъм притежателите на прическа голям заем бяха неразделни с пластмасовото гребенче, но не само те.
Пластмасовият гребен бе запазена марка за цялата гъзария на една нация, както бе и зализания алаброс тип ергенски, супер световно известното сокър киче и т.н.
Мисля, че този кадър, е емблематичен за цялата рубрика Бегематично.
Припомням, че в рубриката бегематично помествам типично характерни неща за българската действителност, лоши, добри, но в крайна сметка нашенски.
Признай си, ти имал ли си някога такова гребенче? Аз по едно време разкарвах едно. Черно. Метълско, такова…
Решаваш да отвориш родното интернет пространство, за да почерпиш информация и какво да видиш.
Иди ми, дойди ми, иди ми дойди ми. Примък, отмък, примък, отмък.
Всъщност политическата класа в България е станала толкова добра, че смело може да комбинира горните два лафа във новоизпечен, но все пак с лек 20 годишен загар:
Отстрани изглежда, че галената дъщеря България е все още толкова привлекателна, колкото е била преди или поне зестрата ѝ изглежда все толкова апетитна.
За последните 20 години в България се случиха един куп неща, добри и лоши. Само историята и опита на времето ще може да сложи доброто пред лошото или обратното. Като част от един европейски и световен процес някои неща са били неизбежни, други добре планирани, а трети още по-добре планирани. Всичко останало е ентропия.
В тази връзка си представям как протича един обикновен ден на обикновен българин от бъдещето.
Разбира се, затова трябва все пак да е останало нещо от България и тук да живеят хора, които да се водят българи най-малкото по документи. Нека си представим, че годината е 2050-та.
Събуждането става с кратка мелодия запаметила музикалните умения на лидера в оставка управлявал най-много България. Мелодията представлява скромна трактовка на класическо произведение, изсвирена на пиано, акордеон и китара. Тези, които си помислиха, че става въпрос за Тодор Живков може с наведена глава да напуснат стаята. Успехите и народовластието на Фидел Кастро и Берлускони изглеждат нищожни пред локалното ни постижение.
Сутрешният душ минава набързо и не без помощта на топлата вода, която е топла, поради пълната газификация на държавата България. Парното отдавна вече не е хит, централата на Топлофикация е превърната в музей със свободен вход, а по-възрастни хора пазят единични бройки от чугунени и алуминиеви радиатори. Проблеми с газта има само зимата и то, ако Украйна или Русия се сдърпат за нещо. Така да се каже, напълно независими сме.
Българинът от бъдещото най-после е разбрал, че трябва да инвестира в кола, а не да разкарва с гордост по улиците последните модели от европейските автогробници. Всъщност той прави това, защото проблемът с трафика не беше решен до 2050-та година, а след това всички се отказаха. Като човек, който изкарва една голяма част от живота си в купе на кола, той иска поне да му е хубаво. Принципът от миналото, че по-голямата кола е по-сигурна вече не е толкова валиден, някои от дупките са толкова големи, че се случва да изчезват цели коли. Цяла България представлява един голям град, а тъпата магистрала, която трябваше да играе роля на околовръстно все още не е построена. През 2050-та това всичко вече е фолклор и на никой вече не му пука.
Българинът от бъдещото работи на държавна ведомствена работа, защото някъде към 2030-та година частния бизнес се изнесе от България, преките чужди инвестиции намаляха поголовно, та накрая се налагаше триумфално завръщане на куфари с пари, за да спасяват положението. В държавната работа обаче не е зле, от 2010-та до 2050-та година всичко си беше както преди, ама няма проблеми да се разказват политически вицове. Това е идеално, защото ние ги лъжем, че работим, те ни лъжат, че ни плащат, ама накрая всички заедно си разказваме политически вицове.
Всяка година се заформя поредния скандал с хора работещи за Държавна Сигурност или както там се казва през различните години. До 2050-та година не можаха да бъдат отворени всички досиета, което е странно и навежда към факта, че вербуването продължава и до днес, ама как пък стават тези работи, като то отдавна демокрацията дойде и тези управление уж ги затворихме…
През 2050-та година донасянето е много по-лесно, всичко става през facebook, twitter и skype. През 2030-та година тайните служби на България се отказаха да четат вестници и започнаха да влизат в интернет. Всъщност до ден днешен не е доказано това да има успех, макар че през 2045-та година се образува скандал с осветяването на профилите на български тайни агенти в facebook .
Българинът от бъдещето не е много по-различен от сегашния, само където вечер се гледа само една телевизия и едни новини. Телевизията е БНТ1, която току що е отпразнувала 100 годишнина, а водещите на новините са преквалифицираните в сериозна журналистика Иван и Андрей. Макар и на преклонна възраст те успяват съвестно да извършват служебните си ангажименти.
Новините се продуцират от Бареков и неговите наследници, който след 2010-та година се превръща в медиен магнат и собственик на няколко медии със силно обществено влияние.
Пред телевизията, която вече не е на Сан Стефано, тъй като там през 2050-та година има просто един огромен мол, се намира паметник на големия държавник и общественик Слави Трифонов. Паметникът е издигнат за големи обществени заслуги, тъй като през 2012-та година след оттеглянето си от телевизията Слави Трифонов създава супер успешна политическа формация, в която, хм, познайте кой участва.
Българинът от бъдещето няма много варианти за забавление, единствените заведения предлагат само българска авторска музика по сръбски хитове, а България/София така и не можа да бие Белград по нощен живот.
Както се казваше един филм, светът е голям и спасение дебне отвсякъде. През 2050-та година този филм отдавна е забравен, ама лафа е останал.
Loading tweets...