Реката

От velqn|Общи|5 Мнения

Много съм добър в това да изненадвам всички хора около мен. Смятам, че това е положително качество, което притежавам.

Преди малко успях да изненадам себе си, което много рядко ми се отдава, но когато се случва, знам че продължавам в следващото ниво. Като ниво на Dangerous Dave. В случаят попаднах на опит за разказ, който съм писал през 2003-та година, което не е чак толкова отдавна.

Забавлението е с пълна сила – от една страна се радвам, че не съм продължил в тази посока, защото щеше да е трагикомично, а от друга страна ми стана интересно да погледна себе си отстрани преди 7 години.

И понеже съм готин и нямам против майтап на мой гръб ще споделя с теб този „разказ“.

РЕКАТА

Той се опитваше да се върне много назад в дебрите на своите спомени, тьй нежни и безгрижни, че си заслужаваше да изпита всичко това още един път. Кой знае защо, в последно време много мислеше за живота си преди, рядко досега му се случваше да се връща толкова назад.

Спомняше си почти всичко, чистите и тесни улици в малкото градче, които се кръстосваха безброй пъти, многобройните магазинчета, които той посещаваше всеки път с най-голямо желание, старите хора, които постоянно пазаруваха, но най-вече си спомняше за нея…

Те ходеха често при нея, караха колела, кънки, понякога тичаха за здраве… Не бяха единствените, много хора ходеха там. Млади, стари, цели семейства. Само той наричаше така Реката, все едно беше нещо живо. За повечето хора, това беше просто една река, наистина една от големите на континента, но все пак – река.

Седеше с часове и гледаше как корабите минаваха  оставяйки зад себе си диря от пяна, сякаш бяха мънички рани, които зарасваха почти моментално. Понякога взимаше радиостанция, с която подслушваше корабите. До Реката беше парка, колкото голям, толкова и красив. В една алея имаше метални пластини на земята и когато биваха настъпвани, те издава различни звуци. Той обичаше да си играе с тях. Но най-присърце му беше онази  част от парка, в която бяха разположени най-много детски атракции, въртележки, люлки, пързалки.

Спомняше си с голямо умиление за тези неща. Напрягаше всяка част от съзнанието си, за да извика колкото се може повече спомени. Така прекарваше доста от ранните часове на деня, а после се потапяше в ежедневието. Някога той се беше зарекъл, че отново ще отиде там. Отново ще се разходи край реката, ще тича около нея и ще наблюдава корабите, които пак щяха да плават и да оставят след себе си бразди от пяна…

Телефонът на бюрото звънна и го извади от тези спомени, ежедневието дойде за да го грабне и да го хвърли в живота, в истинския му живот. Но той беше решил, щеше при първа възможност да посети това място пак, за което така копнееха сетивата му, изтезавайки  съзнанието му в търсене на различни спомени. Трябваше да отиде там! Дните минаха толкова бързо, че неусетно се превръщаха в месеци, а месеците в години. Той беше безкрайно уморен от работа, а в свободното си време тормозеше себе си, в търсенето на някой забравен спомен, мъчеше се да се сети за нещо, което бе забравил, но уви – такова нямаше. Продължаваше да работи още по-усърдно и да мечтае още по-силно за момента, в който отново щеше да отиде там. И успя.

Един хубав ден той приготви малко багаж и просто замина. Той беше вече там, край Реката, разхождаше се край нея наблюдавайки корабите, после по улиците, обикаляше всички познати места но не знаеше дали беше щастлив. Това го вбесяваше! Толкова много бе желал този миг, да се върне обратно в онези дни, толкова много беше работил за да постигне този блян, и ето че сега беше тук, ала нещо липсваше… През всичките си години, в които терзаеше себе си, спомняйки си неща от миналото, тялото и съзнанието му бяха прекалено уморени за да му помогнат сега да установи какво не беше наред. Но той не загуби надежда и прояви учудващо постоянство. Всеки ден ставаше, пиеше кафе навън и обикаляше край реката, обикаляше в парка, даже няколко пъти подскачаше на металните пластини предизвиквайки странни погледи от децата наоколо и техните майки. Но него не го интересуваше това. След време си купи колело, радостта му беше голяма, но и тя продължи малко… Опитваше се да прави всичко това, което беше правил и преди, някои неща със сигурност вършеше дори по-успешно, но нищо нямаше успех. Сега пред него имаше друга цел, той се беше върнал, това беше една изпълнена мечта, но сега той търсеше причините, поради които нещо не беше същото както преди. През всичките тези години бленувайки за това място, той беше насочил цялата си енергия и мисъл в себе си. Буквално разнищваше всяка своя мозъчна клетка, с надеждата да намери там някой скрит спомен, нещо дребно, което щеше да му донесе много радост, и да го откъсне от ежедневието. Сега той беше тук, беше изпълнил своята най-голяма мечта, но нещо не беше наред и това не му даваше покой. Преди да дойде тук беше прекарал толкова много време със себе си, ровейки се в своите спомени и съзнание, че сега търсеше причината извън него, ала не откриваше нищо. В дадени моменти това безсилие предизвикваше в него безкрайно отчаяние, но той намираше сили да се бори с него, и донякъде успяваше. Нещо му пречеше да изпита същите чувства, които беше изпитвал преди, той ги беше усещал, знаеше че беше в състояние да ги изпита пак щом ги беше изпитвал преди, но не му се отдаваше. Той загърби ежедневието си, което имаше преди, напусна стария си живот заедно с неговите привички и навици, и започна трескаво да търси причината, която не му позволяваше да бъде напълно щастлив. Това беше неговата идея фикс, и той бе решен да намери отговор на своите въпроси. Сравняваше всичко, което виждаше с всичко, което бе видял навремето, и безуспешно се опитваше да намери разликата, на която може би се дължеше неговото недотам пълно щастие, той не искаше да признае пред себе си, че всъщност беше нещастен. Продължаваше да търси причината извън него, след като преди да дойде тук беше прекарал толкова много време сам със себе си. Не му хрумваше даже и за секунда, че може би нещо с него не беше наред. Разбира се, беше си мислил за това, но много години преди да дойде тук. Тогава той се усмихна при тази мисъл, а после тя потъна в забвение.

Един ден, правейки поредната обиколка из парка, той се шмугна в съседната гора за да се разхлади. Чудно защо, той за пръв път влизаше в нея, откакто се беше завърнал. Усети някаква неприязън, но продължи напред. Вървеше около десет минути и се чудеше на себе си как не се беше сетил да дойде тук преди. Очите превръщаха в импулси всичко това, което виждаха и бомбардираха жестоко неговият мозък, принуждавайки го да си спомни, дали беше идвал тук преди. Резултатът не закъсня и той си спомни, беше идвал. При това не сам, а с приятелите, с които се събираше тогава. Обзе го ярост, беше много ядосан, че не се беше сетил за тази гора сам, а се бе оставил на случайността да му помогне. Но сега спомена беше отприщен, и той започваше да се сеща. В следващите няколко дни той прекарваше доста часове в гората. Една вечер, когато съня го унасяше, той се беше сетил за Дървото. Направо не можеше да повярва как този спомен се беше заличил от съзнанието му, сети се колко време беше прекарал търсейки тези спомени в себе си, и неволно мускулите му се свиха. После заспа.

Едва слънцето се бе показало на хоризонта, а той беше в гората и търсеше Дървото. Задачата му не бе от най-леките, но и това дърво не беше като другите, щеше рано или късно да го открие. Бяха си изрязали имената в него, вековния дъб, малко преди да се разделят, както се оказа – завинаги. Не знаеше какво го караше така трескаво да го търси, все пак това беше най-обикновено дърво, с изрязани имена върху него. Но той намери причината за неговата мотивация. Беше го яд, че не бе могъл да се сети, беше го яд че нямаше точно този спомен, и затова искаше да го намери, за да го запечата завинаги в паметта си. В следващите седмици той беше съставил импровизирана карта на гората, обикаляше я по цял ден, надявайки се да намери Дървото. Беше престанал да се радва на Реката, просто беше спрял да и обръща внимание. За него тя не съществуваше, или поне беше някъде много дълбоко в неговото съзнание. Причината за това беше някакво странно усещане, че в Дървото може би се криеше отговор на неговото нещастие. Знаеше, че звучи малко налудничаво, но не се отказа от идеята си да го намери. И успя. Седеше пред него и го гледаше, надписите бяха там. Той се зачете внимателно в тях и започна да си спомня…Под тях той видя изрязаната година и всичко в него за миг се преобърна.

Толкова много време беше изминало. Той не си даваше сметка. Но това беше толкова банално и прозаично! Знаеше, че това е причината, но не искаше да вярва. Излезе от гората, ходеше едвам едвам, а дишането му беше тежко. Като на много болен човек. Хората около него му бяха толкова чужди, колкото и Реката. Всякакъв смисъл се бе изпарил, всичко което някога беше изпитвал, и което беше красиво, сега нямаше никакво значение за него. Нищо нямаше значение за него. Дори и към себе си, той усети някакво странно безразличие. Продължи да върви и стигна над моста, отдолу тъкмо минаваше поредния кораб, препълнен с дебели туристи. Той си даде сметка за годините, които безвъзвратно бяха изтекли, всичко беше станало прекалено бързо, времето сякаш вървеше ускорено. Той съсипа представата си за Реката и за парка, за малкото градче, където беше прекарал много щастливи дни. Не беше предполагал, че има такава вероятност, иначе никога нямаше да предприеме това пътуване. Спомни си за ежедневието му там и тази мисъл хич не му се понрави. Чудеше се защо хората, или по-точно той, се ровеше толкова дълго време в миналото си? Защо не фокусира своите усилия към ежедневието и дори към бъдещето си? Може би трябваше да се опита да открие хубавите неща в живота му там, а не да ги търси в живота си някога. Беше се опитал много дръзновено да се върне в миналото, в своето минало, но се беше провалил. Реката и парка около нея, не му доставяха вече дори най-малкото удоволствие. Той чувстваше безразличие, което усещаше и там откъдето беше дошъл. Сега Реката беше просто една река, това не беше Реката от неговия спомен. Около тази река имаше адски много хора, които може би запечатваха сегашните си преживяванията в скъпи спомени за по-нататък.

Огледа се, и сънят му се стори кошмарен. Виждаше себе си, на някаква маса, явно операционна, а около него кръжаха много хора в бели престилки. Почувства се глупаво, но не можеше да стори нищо. Дробовете му изглежда бяха пълни с вода, вода с която се нагълта от реката. После всичко изчезна и стана черно, последното нещо, което разбра, наблюдавайки себе си на онази маса беше това, което го изтезаваше най-много. Разбра, че причината бе в самия него и умря щастлив.

Велян Стайков

23.05.2003