Der Twitter Syndrom
Започнах да ползвам twitter услугата в края на 2006-та година, а това горе на картинката ще да е последния ми публикуван „twitt“.
Тогава най-якото на twitter беше масовото sms съобщение, при което пускаш един sms на нарочен номер и го получават всички твои приятели.
С нескрит интерес си разглеждам старите twitt-вания и се чудя колко и какво ли полезна информация ми дават:
Are pieme
- zapochna rabotnata sedmica. Same shit – different day!
- to the sleep yo!
- Fifa time, boyz and girlz!
- V bilkova sam!
и други…
Сега наблюдавам как twitt-ването се активизира със същата лавинообразна сила както стана и с блоговете, с facebook и др.
Актуализирането на статус се превръща в маниакално-култово развлечение и личен приоритет на милиони потребители.
Ефектът може да бъде много вреден, веднага давам пример.
Потребител сяда с приятели в заведение. Поръчва си бира. Започва да пие, но не му се услажда. Бирата е вече наполовина, а потребителя все още не изпитва така познатия кеф от разливаща се пенлива течност. Еврика! Вади мобилно устройство, актуализира статуса си в twitter/facebook и така мечтания кеф се случва.
А някъде там първите супер интелигентни роботи хитро протриват механични ръчички и се готвят за техно революцията…
ново:
Някои блогъри като Райна пък алтернативно актуализират един блог постинг за цял месец с подобна twitter терминология.
ново:
Много добра статия на Аспарух за отмъщението на twitter или клипово/стрипово съзнание.
Loading tweets...
туитенето е за самовлюбени егоцентрирани типажчета, отделно се е напълнило със спамери пускащи линкове към всяка глупост която сътворят в блоговете си, се едно ако го следя в туитър не мога да му следя и блога, ако искам, ами трябва да ме спами с купища линкове
аз туитя с някви работи, дето ми хрумват, обикновено глупости и много се забавлявам с това.
не ми се отдава да ъпдейтвам статуси от вида „пия бира“.
Аз дълго се съпротивлявах, накрая просто предпочетох edno23. Статуси не пиша, просто като е нещо свръхкъсо и текстово, че в блога не ми е кеф да съм кратък :)
На Туитър, както и на блоговете, им е хубавото, че никой не те принуждава да информираш, че имаш запек. Ако го правиш, това пък никого не принуждава да го чете.
По твоя пример: вървиш по улицата и виждаш супер интересен клошар. Нямаш фотоапарат. Не можеш да го пуснеш във велян.ком. Тъпо ти е.
Дали го правиш в Туитър или в блога е въпрос на жанр.
Съгласен съм с жанровото определение, но аз по-скоро обръщам внимание в/у статус манията, която ни залива отвсякъде и по-специално facebook и twit shit.
На някои Twitter му харесва, на други не. Аз, например, не понасям Facebook. Нямам акаунта там, не искам и да имам.
Имам блог. Имам Twitter. Забавни са ми, често – полезни. Не следя много хора, не Twit-вам много, но понякога е готино.
На който не му харесва – не ползва! ;-)
Извън темата – супер негативен си станал.
Аз пък през април реших да си тиутвам ето така – http://tzvetkova.wordpress.com/2009/04/ :-)
На мен twitter ми харесва. Да напишеш нещо смислено в 140 знака раздвижва мозъка доста добре. Е, не че аз винаги ги пиша смислени де…;)